проф. д-р Христо Тодоров

На 20 юни 2023 г. на официална церемония в галерия „Униарт“ на НБУ,  проф. д-р Христо Тодоров беше удостоен със званието „Почетен професор на Нов български университет“.

Званието „Почетен професор“ беше присъдено като признание за яркия му авторски принос за модернизиране на образованието и философските изследвания в България след тоталитарния период. Проф. д-р Тодоров беше отличен за създаването и утвърждаването на философските програми в НБУ, както и за многогодишната му научна, преподавателска и преводаческа дейност, като важен принос към институционалното развитие на университета. Неговите изключителни постижения в развитието на гражданското образование в България и в НБУ също бяха отбелязани в мотивите на Академичния съвет.

 

Проф. Тодоров произнесе академично слово на тема - „ФИЛОСОФИЯ – РАЗБИРАНЕ – ОБРАЗОВАНИЕ“

„Уважаеми господин Председател на Настоятелството, уважаеми господин Ректор, уважаеми дами и господа членове на Настоятелството, уважаеми дами и господа заместник-ректори и декани, скъпи колеги.

Избирането ми за почетен професор на НБУ е голяма чест за мен. Благодаря от сърце на Академичния съвет за признанието и силно се надявам, че то поне донякъде е заслужено. Не е редно човек да говори сам за своите собствени постижения. Затова сега ще се опитам да кажа какви са били мислите и мотивите, които са определяли действията ми по моя професионален път. А за това, какво е постигнато, имат право да съдят единствено другите.

 

ФИЛОСОФИЯ

Започнах да уча философия в СУ през 1979 г. Водеше ме не любопитство към абстрактни теории и интелектуални загадки, а жизнената потребност да проумея в какъв свят съм се озовал и как е редно да живея в него. Още от ученическите ми години искам да водя своя живот съзнателно, а не да бъда играчка в ръцете на случая. За това са нужни ориентири. Семейството, от което произхождам, не е религиозно, аз самият не съм религиозен, затова и не потърсих ориентири във вярата, а във философията. Така от онези времена та до днес за мен теоретичните интереси към едни или други въпроси винаги имат някакъв жизнен подтик. От философията неизменно съм получавал неоценима помощ в усилието да мисля по-зряло и да действам по-отговорно.

Независимо от това, че философското образование по онова време беше белязано от знака на държавната идеология на марксизма, нито за миг не съм съжалявал, че следвах философия и че впоследствие философията стана моя професия. Още в първи курс се срещнах с личността и мисленето на Сократ и от тях научих две важни максими, които се мъча да следвам: «Неизследваният живот не си струва да бъде живян.» и «Да понесеш несправедливост е по-добре отколкото сам да извършиш несправедливост.» Малко по-късно дойде ред да се запозная с творчеството на Имануел Кант. Като студент започнах да навлизам в него но и днес, след като десетки години съм запознавал други хора с Кантовата философия, продължавам все още да се чувствам ученик. От Кант съм научил повечето неща, които ценя като философ и като човек. Най-ценното от тях е, че, ако изобщо може да се мисли нещо добро без никакви ограничения, то това е добрата воля. Според Кантовата етическа теория добрата воля е алфата и омегата на морала. В моя живот тя неизменно е първостепенно изискване към мен самия. В края на морала като висша морална повеля стои уважението към човешкото достойнство: предметите имат цена, хората имат достойнство, казва Кант. Това не се забравя.

През студентските години възприех от Лудвиг Витгенщайн изискването за интелектуална почтеност. Витгенщайн казва: «това, което изобщо може да се каже, може да се каже ясно». С цялото съзнание за особения контекст на това изказване, мога да кажа, че за мен неговото следване е равно на вземане на определена позиция във философията. С думата „философия“ се обозначава не нещо точно определено, една единствена теория за едно единствено нещо, а цял сноп хлабаво свързани помежду си разнообразни теории за различни неща, между които могат да се открият само „семейни прилики“ (Витгенщайн). Затова ми се виждат нелепи нескончаемите спорове между философите за това коя е „истинската“, „по-истинската“ или „най-истинската“ философия. Границите на философията не са определени веднъж завинаги и не са известни предварително. Философията започва от едни странни въпроси, които имат своя корен във всекидневния живот, но надхвърлят неговите рамки. Едно е да питаш някого колко е часът, друго е да питаш какво е време. Едно е да питаш колко километра е разстоянието от София до Пловдив, съвсем друго е да питаш какво е пространство. Тези странни въпроси за „каквините“, или за същностите на нещата имат различни отговори, които са напълно постижими за ума на всеки човек. Само че далеч не всеки човек е готов да посвети времето си и живота си на занимания с такива въпроси. Иска се особен вид нагласа на ума и по-особен вид характер. Съвсем не искам да кажа, че тази нагласа и този тип характер са по-добри от другите, просто са различни и се срещат у сравнително малко хора.

Днес във философията цари безпрецедентно вътрешно разнообразие от школи и теории. Всяка от тях развива свой специфичен понятиен език. Тези езици, изпъстрени с кой от кой по-странни и трудни за произнасяне технически термини, съграждат дувари както между философите и широката публика, така и между самите философи. Намирам и двете неща за интелектуално вредни. Първо защото дуварите на техническите езици са средство за поддържане у философите на детинска суета и самовлюбеност (ние сме нещо повече от другите) и второ защото те са нарочно съградени защитни валове срещу възражения и скептицизъм от страна на другите (който не владее в тънкости моя философски речник няма право да се изказва върху идеите ми). Последното е особено лоша форма на интелектуална непочтеност, която отхвърлям, вдъхновявайки се от споменатата максима на Витгенщайн. Съзнателно се стремя да бъда философски полиглот, да владея по възможност повече философски езици и да не правя фетиш от нито един от тях. Мислите си, доколкото ги имам, се стремя да изразявам на език близък до общодостъпния език на образованите хора.

 

РАЗБИРАНЕ

            Темата, която в най-голяма степен ме е занимавала изследователски и преподавателски, е разбирането. Открих разбирането като теоретичен проблем в края на следването когато започнах да изучавам философията на Мартин Хайдегер, а после и на неговия ученик Ханс-Георг Гадамер – най-известната фигура във философската херменевтика, тоест философската теория за разбирането. Върху Хайдегер писах дипломна работа, върху Гадамер – дисертация. За да навляза в това поле много ми помогна преводаческата работа. Десетилетия по-късно осъзнах, че към теорията за разбирането сякаш отдавна ме е водила една насъщна жизнена потребност. Още като дете и в семейството, и в училище често съм се сблъсквал с остър недостиг на разбиране. Цялата система от междучовешки отношения по време на детството и младостта ми беше построена така, че «по-главният» (родител, учител, началник) винаги знаеше най-добре какво ТИ трябва да правиш. Нямаше място за обсъждане. Схемата беше: заповед – изпълнение – проверка и евентуално награда или наказание. Като краен резултат повечето хора не се научаваха да общуват помежду си добронамерено и на равна нога, не развиваха у себе си способност да слушат с внимание другите и да разбират какво те им казват и вършат и защо. Писателят Георги Марков чудесно е описал тази ситуация казвайки, че социалистическите хора у нас знаят какво е да говориш НА някого, но не знаят какво е да говориш СЪС някого.

Тази липса на воля и умение за разговор и разбиране съвсем не е пренебрежим недостатък. Хора, които не са се научили да разбират, гледат на другите само инструментално с оглед на полза и вреда и не успяват да дорастат до идеята, че всеки човек има неизмерима ценност. Това е огромна морална щета. Щетата обаче също не е малка и в прагматичен план. В общество на хора, които не могат да разбират, сътрудничеството, основано на съгласие, е трудно ако не и невъзможно. Ако изобщо хората си сътрудничат, то е само на основата на страх и принуда.

            Веднага след промените, започнали през 1989 г., си мислех доста наивно, че философската херменевтика може да стане средство за лекуване на този личен и обществен недъг – неспособността за разговор и разбиране. Оказа се, че силно съм надценил възможностите на една философска теория да въздейства върху поведението на хората. Днес у нас познаваме много добре основните идеи на херменевтиката, познаваме основните произведения, автори и школи в това поле, но се съмнявам, че сме разбрали колко важно житейски и обществено е разбирането и че сме се научили на разбиране. Сякаш продължаваме най-често да говорим НА другите, а не СЪС тях, да не чуваме какво ни казват и да не се оставяме думите им да променят мислите и действията ни.

            Разбирането обаче далеч не е само начинът да живеем в мир и съгласие с другите, зачитайки тяхното достойнство. Разбирането изобщо е нашият човешки начин да пребиваваме в света. Само онзи, който е в състояние да разбира своите собствени преживявания, цели, мотиви, желания и действия, вътрешния живот на другите, природните закономерности, устройството на социалния свят, постиженията на материалната и духовната култура не е чужденец, не е натрапник, не е гостенин в света, а наистина е намерил в него свой дом.

 

ОБРАЗОВАНИЕ

            През целия си съзнателен живот съм искал да бъда учител. Започнах да работя като учител в класическата гимназия преди 39 години още преди да съм се дипломирал. Изкарах там като преподавател по морал и право, обществознание, естетика и философия девет години. Това бяха най-хубавите години от професионалния ми живот. Безкрайно благодарен съм на директорката Гергина Тончева, която ме покани в гимназията и ми даде път в учителската професия. Безкрайна е и признателността ми към моите някогашни ученици в НГДЕК – някои от тях днес с радост срещам като колеги в НБУ – за това че ми дадоха куража и самочувствието, че ставам за тази професия. Не всеки е годен за учител. Трябва да носиш в характера си като минимум две неща. Първо, хората трябва да са ти по-интересни от предметите и парите и изобщо трябва да ти се занимава с хора и второ, трябва да имаш търпение да понасяш слабостите и грешките на другите. Работил съм в няколко университета у нас и в чужбина. Навсякъде съм оставал с хубави чувства към студентите, на които съм преподавал. Сред тях винаги са се намирали достатъчно на брой любознателни, умни и трудолюбиви хора, които с израстването си са придавали смисъл на работата ми. Признателен съм на онези, може би вече хиляди хора, на които съм преподавал, за доверието и добронамереността към мен.

Най-драматичният въпрос, който ме е занимавал и продължава да ме занимава откакто съм в учителската професия, е въпросът на какво можеш и на какво искаш да научиш своите ученици и студенти. Навярно вече се досещате за отговора – на разбиране. Писал съм статии, в които съм се мъчил да обоснова тезата, че разбирането е единствената смислена цел на образованието. Разбиране обаче не се преподава така както се преподава таблицата за умножение. За разлика от т. нар. «положителни» знания това преподаване не може да се отдели от личността на преподавателя. Когато учиш на разбиране трябва постоянно да бъдеш ангажиран в процеса с цялата си личност и с цялата си биография. Успехът никога не е гарантиран и никога не си застрахован от провал. От Сократ обаче зпомних, че провалите не бива да обезкуражават философа, защото в усилието за проумяване винаги е възможен и следващ опит – ако не собствен, то със сигурност опит на някой друг. В края на краищата светът нито започва, нито свършва с нас.

Последните 20 години от професионалния ми живот минаха в НБУ. Преди това бях в катедрата по История на философията в СУ. Формирал съм се като философ, а и като човек на това забележително място сред чудесни колеги в насърчаваща среда. Нито за секунда обаче не съм съжалявал, че приех поканата на проф. Богданов и дойдох да работя тук. Поради необходимостта да се развиват нови програми по философия, всички ние, сравнително малко на брой философи (Л. Денкова, Д. Вацов и аз, а по-късно Я. Захариев, Хр. Гьошев и С. Стефанов), а малко по-късно и социолози (Г. Фотев, К. Коев, М. Канушев и Т. Карамелска), трябваше да преподаваме по много различни неща и щем не щем станахме теоретични полиглоти. Помагайки си един на друг, помагаше и проф. Богданов, учехме езиците на различни философски дисциплини, различни философски школи и епохи. За мен това е скъпоценна придобивка – много се надявам поне малко да съм успял да се опазя от опасността на «професионалния кретенизъм». Тук се научих да общувам истински с колеги от други науки (социолози, психолози, историци, политолози, литератори, филолози, биолози, икономисти, юристи, медийни специалисти, информатици, медици и пр. – Б. Кокинов, Б. Пирьова, Пламен Цветков) и да разбирам и ценя тяхната работа. Влязох в близък досег с удивителни хора на изкуството. Честно казано по-рано и за миг не съм си представял, че един ден ще имам привилегията да се разминавам по коридорите с Георги  Дюлгеров, Цветана Манева, Васил Димитров, Анри Кулев, Сузана Клинчарова и Ружа Маринска, че ще имам обща работа с Георги Арнаудов, Катя Русинова, Снежина Петрова, Моника Попова, Възкресия Вихърова, Людмил Христов. Специален случай е приятелят ми Людмил Георгиев, с когото вече доста време деля една стая. Той е едновременно ярък учен и университетски преподавател и възхитителен художник. Ето, и такива хора има сред нас. За мен всички те идват от други, много по-благородни светове, за да украсят с дарбите си нашия свят. Ще си остана вечен длъжник на всичките хора на науката и на изкуствата, с които ме срещна НБУ.

В НБУ ми се отвориха очите и за работата на администрация. Видях, че тази работа е отговорна, но и някак си неблагодарна. Работата на администрацията представлява всекидневно усилие, което не води до точно определен краен резултат, който може да се види с очи и да се пипне с ръка. Нашите чудесни колеги от администрация работят не за да извършват някакви подвизи, пред които всички накрая да ахнем от възхита, а чисто и просто за да протичат леко и без сътресения рутинните процеси на университетския живот. Дължа им огромна признателност за всеотдайността, добротата и отзивчивостта.

След всичко казано до момента за философията, разбирането и образованието, нека в заключение кажа една дума и за щастието. Най-красивата гледка, която изобщо мога да си представя и която неизменно ми носи огромна радост, е гледката на хора, които пеят заедно. Само на хора, които се разбират, които се приемат взаимно и гледат един на друг със симпатия и обич им идва да запеят заедно. Преди около месец за пореден път посрещнахме 24 май – деня, в който хиляди българи – малки и големи, млади и стари, жени и мъже – с грейнали лица заедно запяват по улиците и площадите „Върви народе възродени“. Гледам и не мога да се нагледам на такива лица.“