Райна Кабаиванска

Райна Кабаиванска

Удостоена с титлата “Почетен професор на Нов български университет” на 11 март 1998 г.
 
Титлата се присъжда за изключителен принос към световната музикална култура и развитието на Нов български университет.
 
Райна Кабаиванска е световно значима оперна актриса. Дебютира в "Мантията" от Пучини в оперния театър на град Верчели (Италия) през 1959 г. През 1961 г. дебютира в Ла Скала с операта "Беатриче ди Тенда". Репертоарът й включва роли от над 40 композитори. Коронните й роли са Тоска, Мадам Бътерфлай, Адриана Лекувриор, Манон Леско. Носител е на престижни световни награди - "Лоренцо Великолепния" - награда на Академията на изкуствата (Медичи, Флоренция - 1990), "Монтеверди" (1980), "Джакомо Пучини" (1978), "Илика" (1979),  орден “Стара Планина”, "Един живот, посветен на музиката" - за 2000 година.  Провежда майсторски класове в Нов български университет, в музикалната академия в Модена и в Академия Киджана в Сиена. Израз на благородството и грижата за оперното изкуство е създаването на фонд  в Нов български университет, предназначен за национални и международни стипендии за обучение по оперно пеене.
 
На официалната церемония по удостояването с почетната титла проф. Райна Кабаиванска произнася академично слово за изкуството, съвременния свят и възможностите. 
 
 
ПТИЦИ ОТ КРЪВ, КРИЛЕ И ПЕСЕН И ПТИЦИ ОТ МЕТАЛ, БЕНЗИН И ГРОХОТ ЕДНО НЕБЕ ЗА ВСИЧКИ ТЯХ. КАК ДА СИ ГО ПОДЕЛЯТ?
 
 
Това са думи на писателката Блага Димитрова, които в съвършена поетична форма, кратко и точно формулират края на нашия век. Техниката ни качи на Луната и ни разкри тайните на Марс, компютрите ни водят към всички музеи по света и ни разкриват шедьоврите на Леонардо и Микеланджело. Човекът става все по-интелигентен, миналото не е вече мистериозно, фантастичните атомни централи ни очароват, както в Средновековието омагьосваха човечеството готическите катедрали. И този същият човек живее в разбити и грозни градове, пълни с престъпност, насилие и хаос; градове, в които не пеят “птици от кръв и криле”, а младите намират отдушник в дискотеките или в мълчаливото отчаяние пред липсата на бъдеще. Да се разкрият тайните на материята означава да се унищожават поезията, фантазията, красивото. Красотата е морал. Грозното, което ни обгражда, е знак за една неморална липса на красота, на изкуство. Изкуството ни въздига и ни помага да надживяваме грозотата на материалното. Съществуват артисти, изцяло отдадени на собственото творчество, които на всяка цена търсят пълна реализация, жертвайки чувства и лични емоции за изкуството. Те заслужават уважение, но аз предпочитам красотата на равновесието, любопитството към всички прояви на живота, смелостта към различни експерименти. Изкуството трябва да разказва нашите надежди, нашия начин да гледаме на света. То трябва да бъде щедро и всеотдайно. Да не крие нито съмненията, нито сигурността ни. Не бива да се крием хитро зад фразата “Не ме разбират”. Артистът трябва да има самотната смелост на красотата, смелостта да се бори за идеали. Ние не можем да живеем без играта на фантазията, без свободата на въображението, не можем да бъдем затворници на реалността. Изкуството е винаги срещу конвенционалното и баналното. То ни учи на нетърпимост, разкрива ни живота и в същото време ни прави негови съдници. Изкуството е критичната съвест на света. И завършвам с думите на Блага Димитрова:
 
Само за крилете на духа няма безпредел недостижим.